Уф, нещо май съм в нова Сатурнова дупка. Предизпитно. Уфффф.

Малко екстремни новини от мен:
В неделя (миналата) минах тура Големия винкел на Комините (категория 6 по UIAA), като аз водех от 1/3 до самия край, където обаче се изчерпах до дупка точно на 4-5 метра от площадката и трябваше партньора ми да го мине вместо мен. Доста разтърсващо преживяване и първото ми истинско катерене. Който се е набирал нагоре по скалата със зъби и нокти и без правила само на адреналин и див страх, ше ме разбере :) След това 3 дена -- абсолютен парцал. Така съм се чувствал само след двудневен тежък поход из Пирин. Не мога да повярвам, че 30 минути могат да те изчерпят така, както 10 часов маратон из планините. Тук се сещам за думите на Митко, че катеренето развива абсолютно всяко мускулче на тялото. Със сигурност е така.


И понеже ме е обхванало едно мислене...

Всеки си има слабости, които му пречат, но с които не може да се раздели. Причините са всякакви: мързел, апатия, страх от промяната, липса на мотивация, объркване, несигурност, ненужна идеализация, самозалъгване, липса на цели и пр.

И според мен, който иска -- може. Който не иска -- не може.

Да отстраниш всички подобни спънки от пътя си на пръв поглед изглежда добре. Това което ме безпокои обаче, е че подобно действие се базира на принципа "целта оправдава средствата". Казано иначе, това води до бездушие и бездърдечност и пр. Казано фигуративно, това е като да преминеш с багер през магазин за изящни кристални изделия. Защото всяко действие си има противодействие. С решенията си променяме не само нещата около нас, но и самите себе си. А хората непрекъснато се променят, в по-малка или по-голяма степен.

Имаме ли голям проблем -- по-лесно ни е да се справим с него (както казва Т.Пратчет: Винаги си избирай по-голям противник, по-лесно се улучва). Но понякога противниците са едвам видими или толкова малки, че не разбираме, че ги има и че нещо ни пречи.